Слънцето клоняло към залез, когато те стигнали при лозарската чешма. – “Да поспрем да си отдъхнем” – предложил Учителят. – “Добре, Учителю”, съгласил се брат Куртев.
     Сядат и се повежда непринуден разговор между тях. Тогава брат Куртев споделил с Учителя идеята си за едно братско място, където при нужда, както днес на Петровден, ще могат да се събират, без да бъдат обезпокоявани от никого. Да се събират и да общуват далеч от погледите на разни търговци и случайни хора. – “Учителю, отдавна нося тази идея в себе си, с никого не съм я споделял, освен с Вас.”
     След кратко мълчание Учителят попитал: “С каква цел ще я правите?” – “С идеална цел Учителю. Да имаме едно място, гдето да има една къща за приют и подслон, както за наши хора, тъй и за преходящи. Да може човек да намери подслон при лошо време и храна за една скромна вечеря.” Като изслушал Учителят обяснението на брат Куртев, казал: “Щом е за такава цел, ще го имате.” Почакал малко и добавил: “Помолете се и ще го имате.”
     Голяма радост изпълнила душата на брат Куртев и една твърда увереност, че идеята ще се реализира и ще стане живо дело. Станали и тръгнали по същия път, сутринта – кален и мъчителен, а сега сух и приятен. В него час нямало по-радостен човек от брат Куртев. Сякаш не стъпвал по земята. Не усетил как стигнали до града.
     Учителят веднага отпътувал за София. За брат Куртев оставали спомените от хубавия събор и надеждата за братски имот. Най-сетне неговата мечта щяла да се сбъдне. С никого не споделял за разговора. Чакал резултата.