Ония братя и сестри, които са живяли на Изгрева и са били по-близо до Учителя, разказват, че е имало дни, когато Той не е излизал от стаята Си по 4-5 до 10 дни. Тогава в “Парахода” наставало безпокойствие. Стенографките закопнявали да видят отново Учителя, да разменят някоя дума, както и да целунат десницата Му, да получат Неговото благословение. Разказваше веднъж сестра Савка: След едно такова продължително уединение видяла Учителя да слиза от Горницата и веднага се затекла да Му целуне ръка, като Му казала “Учителю!” Тогава той се обърнал строго към нея: “Аз не съм вашият Учител.” – “А кой сте?” – Го запитала тя. – “Един от Неговите напреднали ученици. Дойдох да пазя тялото.” – “А къде е нашият Учител?” – “На конгрес на Слънцето.” – Отговори ми той.
     “По израза на лицето му аз разбрах – казваше сестра Савка, че не е нашият Учител.” – “А кога ще се върне Учителят?” – “Когато свърши конгресът.”
     Веднъж, при един разговор Учителят каза: “Вие виждате тялото ми и казвате: “Ето Учителят”, защото не ме познавате. Тялото е конят, който човек язди. Сляза от коня или автомобила и си продължавам нагоре по планината, а вие стоите при автомобила ми и мислите, че виждате Учителя. Но това вярно ли е?”
     Не е вярно. Където е Духът, там е и Учителят.